Истории от Хр.
Имам много ярки спомени от времето на следдипломната ми квалификация за преподавател по гръцки език като чужд в Патренския университет през 2000-2001 г. Този период повлия не само на избора ми да стана преподавател, а и на отношението и интереса ми към Гърция и гърците. Тук ще споделя само няколко случки, които помня много живо и до днес.
Първа история от Патра: „Как се казва „не“ без думи“
Първия път, в който трябваше да стигна до Университета с автобус, бях проучила предварително мястото на спирката, но не знаех кой от автобусите ще ме заведе до Университета. Бях подготвила граматически правилно изречение, което си повтарях, докато дойде автобусът, за да попитам дали минава през Университета. Ето го и първия автобус. На волана – едър шофьор, който не помръдва и се взира напред. Задавам упражнявания въпрос през отворената до него врата, но той не поглежда към мен, нито изрича нещо. Мислейки си, че не ме чува, правя отново опит и забелязвам, че просто повдига вежди, без дори да помръдва глава. Оттогава знам, че този еднозначен жест е напълно достатъчен и работи безотказно, когато гърците изразяват (невербално) отрицание или несъгласие.
Втора история от Патра: „Две бири, моля!“
Майка ми беше дошла на посещение в Патра през април 2001 г. Случи се тя да е една от първите, които преминават границата между България и Гърция само с лична карта, без да е необходима входна виза. Голяма радост за двете ни! Няколко дена преди Великден, след дълга разходка в лятната вече горещина, седнахме да изпием по една студена бира. Поръчахме си две бутилки „прасинес“ (πράσινες), по една за всяка (букв. „зелени“, както гърците наричат бирата на марката “Heineken”). В Гърция, и особено по̀ на юг, като си поръчваш бира, мезето – в случая пълна чиния с всевъзможни хапки и лозови сармички – върви (безплатно!) с нея. Тъй като бяха дни на Велики Пости, сервитьорът се осведоми дали безплатното мезе да е постно, или месно, след което се отправи да изпълни поръчката. След малко се появи, но само с една бира, а ние естествено решихме, че е сгрешил, и затова го попитахме дали е разбрал за втората ни бира. Той усмихнато отговори, че тя все още е в хладилника, за да ни я сервира свежа по-късно, когато изпием първата. От тази случка си дадох сметка и за това, че в Гърция питието се споделя винаги в компания. И каквото и да се пие – бира, ципуро или узо, в юзчета или малки бутилки („карафаки“ – καραφάκι), не се поръчва повече от необходимото да се налее в чашите на всички от компанията, независимо колко още би се поръчало и изпило. Споделянето е вероятно и причината, когато се вдига наздравица, всички да вдигат чаши и да се чукат с тях едновременно (без да се гледат в очи, каквато е традицията у нас).
Трета история от Патра: „Великден“
По време на същото посещение на майка ми в Патра искахме да участваме в отбелязването на Великден, което се оказа по-скоро приключение. Посрещнахме Възкресение Христово в претъпканата катедрала „Св. Андрей”, покровител на града. Сред множеството бил и самият президент на Гърция, макар и без никаква видима суетня около него! След литургията, заради лошата ни ориентация, сме тръгнали в противоположната на желаната посока и така се объркахме и изгубихме пътя. Хората постепенно оредяваха и скоро улиците опустяха. Нямаше кого да попитаме за правилния път. След дълго лутане в напълно обезлюдения град се озовахме на централния площад „Георгиу I” и с почуда установихме, че няма нито едно такси. Нито едно такси, нито едно иначе денонощно работещо периптеро (το περίπτερο, типичната за Гърция будка), нито един човек и нито един автомобил. Нито следа от типичната иначе гледка на много шумния и пълен със среднощно оживление град. Ето ни в призрачна Патра! Нещо повече, оказа се, че и телефонното повикване на такси е преустановено. Никога не съм си представяла, че третият по големина град в Гърция ще опустее по този начин на Великден. Бях изпаднала в паника – общежитието, в което живеех, беше далече от центъра и не можехме да се приберем пеша. И ето че, като в приказките, се появи една млада жена, а след нея – празно такси, което ни приюти и трите – мен, майка ми и младата жена. Шофьорът, вече на възраст, изглеждаше самотен, без семейство и близки, та може би затова беше излязъл на работа. Нашият спасител! Беше изключително възпитан и загрижен за нас. Първо закара младата жена, като я изчака да влезе във входа на дома си, а след това остави и нас пред общежитието. На следващия ден разбрах, че градът ще остане пуст за още няколко дни и нищо няма да работи – нито заведения, нито магазини, нито обичайните денонощни будки. А ние с майка ми се бяхме нагласили да опитаме от всеизвестната гръцка великденска супа – магирица. Не само че не я опитахме, ами и почти умряхме от глад, защото единственото работещо заведение, ако можем така да го наречем, беше една бензиностанция, в която все пак успяхме да намерим нещо подобно на козунак, калмари в консерва и бутилка вино. На третия ден след Великден градът отново се оживи и ние най-после отидохме на таверна.
Четвърта история от Патра: „Заето“
До този момент не се бях замисляла какво се казва, когато си в обществена тоалетна и някой почука на вратата, за да провери дали е свободно. Тъй като не ми беше удобно да попитам, започнах да дебна за заета тоалетна и да почуквам нарочно на вратата, за да чуя какъв е адекватният отговор. А именно „алос” (άλλος, букв. „друг”, независимо от пола). Впоследствие неудобството да питам за всичко, което не знаех, изчезна напълно. Особено полезни и винаги готови да отговорят се оказаха будкаджиите (οι περιπτεράδες).
История с Я. в Дикела
С моята приятелка Я. бяхме на кратка почивка с децата в края на септември 2017 г. Пътувахме с нейната кола до любимото Макри. Освен че ходехме на плаж, обикаляхме близките селца и градчета. В един от тези дни, след кратка спирка сред нивите, откъдето децата си набраха памук, се насочихме към Месимврия Зони. И както много често се случва в Гърция, объркахме пътя. Бяхме стигнали до селцето Дикела, което в този час изглеждаше безлюдно. Я. спря колата, без да гаси двигателя, за да се ориентираме по картата накъде да тръгнем. Намирахме се близо до площада на селцето. В този момент Я. неволно изпусна спирачката и колата тръгна назад. Докато се усетим, ударихме леко единствената спряла наоколо кола. От пекарната на площада изскочиха хора, сред които и собственичката на автомобила. Тя се затича към нас, а ние, все още полуосъзнали какво се е случило, слязохме да видим колко голяма е щетата. За щастие, другата кола беше само леко одраскана. Собственичката, първоначално ядосана, омекна, като ѝ заговорихме на гръцки и пожелахме да повикаме пътна полиция, за да опише произшествието. Оттам нататък историята доби необичаен за нас развой. Жената започна да ни прегръща и да ни благодари за това, че не сме избягали. Докато чакахме полиция, ни покани в пекарната, напълни ни торби със сладкиши, почерпи ни с кафе и сок и отново ни благодари, че сме постъпили по този начин. Когато дойдоха полицаите, противно на това, което очакваше малката ми дъщеря А., те не ни вкараха в затвора. Напротив – бяха много приветливи. Въпреки че Я. не беше говорила дълго време на гръцки, държеше да обясни случилото се, като построяваше правилни изречения, но много, много бавно и с широка усмивка. В крайна сметка спечелихме симпатиите на всички и така приключи тази история.
Следва продължение
Истории от Пл.
Друга история с бира
Още от първия ни пътуващ семинар, когато тепърва започвах да си служа с повече от две глаголни времена, имах голямо желание да общувам с гърците изцяло на родния им език, макар и с малък набор от думи. Последната вечер от този семинар прекарахме в гр. Платамонас. След „прощалната“ вечеря в таверна продължихме забавлението в един бар. От менюто си избирам бира. Барманът ми казва, че имат само „варели“. И понеже не намирам името на тази бира в менюто, а искам да знам колко е голяма (за да не прекалявам след изпитото ципуро в таверната), го питам „Колко е голямо варелито?“. Той започва да се смее, сочи ми крана, от който се налива бира, и ми отговоря: „Ами, голям е“. „Варели“ (το βαρέλι) било буренце! Не марка бира. Означава също „наливна“ (бира). Оттук и „барел“. Така че ти наливат, колкото поискаш.
История с химикалка
По време на друго пътуване имах нужда от химикалка и се запътих към най-близкото периптеро (в което можеш да намериш всичко). Въпреки че знаех коя е думата за химикалка на гръцки, първият продавач, при когото отидох, ме накара да повторя и потретя въпроса си. След това ми подаде билети за градския транспорт. На това най-много ще да му е заприличала моята дума. „Не искам билети.“ казвам, но губя търпение да задавам пак и пак въпроса си, затова отивам до друго периптеро, където естествено задавам същия въпрос. Продавачът ме поглежда въпросително и пита откъде съм. Ето това е най-омразният ми момент – да разбереш, че си казал нещо не на място. Отвръщам, че съм от България и, понеже гърците винаги се интересуват и от връзката ти с Гърция, обяснявам също, че уча гръцки и затова пътувам в Гърция. Следват похвали, които обаче не успяват да разсеят съмнението ми, че нещо съм оплескала. А какво точно не е наред разбирам едва когато продавачът повтаря думата за това, което търся. „Стило“ (το στυλό), а не „стила“. Бях измайсторила форма за мн. ч., тъй като с нея въпросът на български звучи по-адекватно. „Имате ли химикалки?“ вместо „Имате ли химикалка?“. Оказа се обаче, че думата е заемка от френски и в гръцкия език няма мн. ч. Така си дадох сметка как един грешен звук може да доведе до абсолютно неразбиране.
История с кораб
С Хр. се бяхме отправили към Самотраки. По план – първо с кола до Александруполи, а после с ферибот оттам до острова. Приключението на това пътуване започна малко преди да стигнем до границата. Майка ми ми изпрати съобщение, че някои медии предупреждават за стачка и евентуално затваряне на фериботните линии Александруполи-Самотраки. Е, притеснихме се, но продължихме към Гърция. След като пристигнахме на пристанището в Александруполи, попитахме дали има кораб за Самотраки. Отговориха ни, че един тъкмо тръгва и ако паркираме колата достатъчно бързо, ще го хванем (защото бяхме решили да отидем на острова без автомобил). Започна бясно препускане. Но успяхме! Настаняваме се и доволни отдъхваме, но сме нетърпеливи да разберем кога ще пристигнем. Оглеждаме се за местен човек, от когото да получим по-достоверна информация. Забелязваме кутия цигари „Асос“ (гръцка марка) в ръцете на един мъж и веднага му гласуваме доверие. На въпроса „Колко дълго ще пътуваме?“ той отговаря със завидно спокойствие: „С всеки кораб се пътува различно. Може да отнеме два, три или четири часа“. За пореден път се убеждаваме, че гърците нямат навик да пришпорват нещата – всяко нещо с времето си!
История с Ренос и „Евтини цигари“
Беше третият ми ден от летния курс по гръцки език в Атинския университет. Денят започна с изпит за разпределяне на курсистите по нива и завърши много необичайно, в един квартал на Атина. Бяхме се запътили натам, за да отидем на гости в квартирата на момиче от българската група курсисти. Почти сме стигнали до блока ѝ, вървим по едва осветения тротоар на неизвестна за мен улица, минаваме покрай малка масичка, изнесена пред някакво заведение, и забелязвам позната физиономия. На секундата разпознавам мъжа на масата, но не искам да го заговарям, защото е в компанията на друг мъж. Казвам на моя състудент, с когото вървим, „Това беше Ренос. Актьор. От „Фтина цигара*“, и продължавам да вървя. След неговото настояване да го заговоря най-сетне склонявам. Приближавам се, поздравявам го и го питам „Вие сте г-н Ренос, нали?“. Добре, че за гърците не е странна комбинацията от „господин“/„госпожа“ и малкото име. Забравила съм фамилията му, а вълнението ми никак не ми помага да си я спомня. „Да, аз съм. Откъде ме познавате, педя**?“. „От „Фтина цигара“, отговарям. „Откъде сте?“. „От България“. „В България е известен моят филм?“. „Ами, не знам колко е известен, но аз съм го гледала няколко пъти и много го харесвам. А тази сутрин имах изпит по гръцки и завърших съчинението си с цитат от филма“. Той се изумява, пита ме за точния цитат, а след това настоява да го преведа на български. Оказва се, че има роднини в Ивайловград, а самият той е от Орестиада (град в Североизточна Гърция, близо до българо-гръцката граница). Пожелава да се свържем във фейсбук, да си направим снимка, а след няколко седмици ни кани на представянето на новата си книга в малка атинска книжарница кафене.
Както бях завършила съчинението си, „Животът знае, а аз му се доверявам“.
Три години по-късно преведох „Фтина цигара“ под формата на субтитри. Ренос много се зарадва. Животът обаче ме (ни) завъртя и така и не го прожектирахме пред широка публика. Сега имаме радостта да го споделим с вас. Да, шантав е. Не се харесва на всекиго. Но е специалният за мен и за нас филм, чийто текст знам наизуст и в който въпреки това всеки път намирам нещо ново.
*„Фтина цигара“ – в превод: „Евтини цигари“, филм на Ренос Хараламбидис
**педя – от гръцки, «παδιά» – букв. „деца“, често използвано от гърците обръщение, независимо от възрастта на човека, към когото се обръщат
Следва продължение
Истории от приятели
История със смокини, билки и „кихнисладко“
Пелион. На един световъртежен завой високо горе, с разкошна гледка към околните заливи и даже към две островчета, стои опечен, възчерен човек до прашна камионетка Нисан и продава различни селски неща. Зелените смокини са по 2 евро килото, взимам си едно и погледът ми се задържа върху як бинокъл лежащ на стола до него. Първоначално налудно ми хрумва, че с него гледа кога идва кола, та отдалече да се подготви психологически за евентуална транзакция, но шосето е с такива виражи, че няма как това да стане. Очевидно гледа пейзажа, който и без уред е страхотен, но той явно му се е нагледал с невъоръжени очи и жадува биноклева различност. Много настоява да си купя и розмарин, и още някаква загадъчна билка, повтаряйки „цай“, и, понеже се колебая, започва добре познатата на специалистите процедура по подаряването. Предполагам, че си мисли: „Щом толкова се опъваш, аре да видим дали пък няма да ти ги връча“. Накрая се оказваш с наръч билки-подправки, едно бурканче с неизвестна гъста субстанция (тъмен кехлибар – мед?), отделна билка, силно миришеща на тамян, която отнася много обяснения, явно е по-специална (възможно да е „кихнисладко“) и няколко смокини от узрелите, защото всеки знае – започнеш ли със зелени, трябва да завършиш със зрели. Впечатлението, както обикновено, е, че си получил подаръци за много повече от нещастните ти две евро. Хубаво е така, ендакси* е.
*ендакси – от гръцки, «εντάξει» – „добре“, „ок“
Александър Хаджигеоргиев
История с метафори
Далечната предистория е брак и раздяла с бившия ми съпруг – гръцки емигрант в България. Сама по себе си – нищо необичайно, но я споменавам, за да кажа, че явно тогава съм била изкушена от гръцкия език (така и никога не се захванах да го уча истински, макар че дъщеря ми отдавна е добър учител по този език). Действието се развива през ранното лято на 1989 г., когато все още да излезеш от „социалистическа“ България, за да отидеш в „капиталистическа“ страна, е цяло приключение (трябва ти официална покана, изходна виза от родината, входна виза от приемащата страна и какво ли не още, вкл. право да си закупиш 5 (пет) щ. долара, за да си обезпечиш престоя там!). Така че, за късмет, получили всичко това, пътуваме с вече попорасналата ми дъщеря (Хр., 12 г.) – на гости при баща ѝ, в Солун. И за двете ни това е първо пътуване в Гърция – съвършено нов, непознат и, струва ни се, някак враждебен свят. Дъщеря ми все още не говори гръцки, а аз поназнайвам някоя дума от всекидневната разговорна реч. Но като пристрастèн и пристрàстен филолог се опитвам да чета всичко, което се изпречва пред очите ми, като основното за гръцката азбука черпя най-вече от беглите ми познания по геометрия! И ето – някакъв камион с надпис „Метафора скупидиòн“. Изпитвам лек когнитивен дисонанс: знам, че втората дума (скупѝди) означава „боклук“ и за миг си задавам въпроса „Какво, по дяволите, прави боклукът до метафората, която знам единствено като риторична фигура – пренос на значение“? Ами, да „пренася“, но тук пренася боклук, ето ти метафора в най-битовото ѝ значение! (Малко след това виждам и друго камионче-метафора, „Метафора креàтон“, което явно „разнася“ месо!) Познатите ни „високи термини“, заедно с имената на митологични и литературни герои, са най-напред „обикновени“ думи, присъствали винаги във всекидневието, както на някогашна Елада, така и на днешна Гърция. Възхитително е как този език никога не е прекъсвал връзката с най-древните си корени!
Цветилена Кръстева
История 1. от Паоло Реца: „Как избрах да уча гръцки език“
Тази история съм я разказвал много пъти и все пак реших да започна с нея, защото така започна всичко…
Бях приет в един от най-известните икономически универистети в Италия, когато, за съжаление или не, 2 месеца по-късно се наложи да се върна в София и в рамките на 2 дни да реша къде и какво ще уча. Е, така се случи, че се спрях на Нов български университет. Още помня как избирах специалността и предметите си по телефона с майка ми, която ме записваше на място, а аз гонех автобуса за летището.
Стигнахме до избора на език, който е задължителен в нашия университет през първите 2 години. Аз веднага избрах италиански, за да ми е най-лесно и да не се налага дори да ходя на лекции. Но много бързо размислих и си казах: „Тук беше толкова трудно всичко, не може да се върна и всичко да ми е така лесно изведнъж“. Реших да предизвикам малко себе си и помолих майка ми отново прочете възможните опции. Когато стигна до новогръцки език, си казах „Това е!“. Звучи най-трудно и нямам понятие от него. Така ще мога после да разбирам какво се пее в любимите ми гръцки песни и ще мога да заговарям момичета на бара на морето, защото ходехме всяко лято в Северна Гърция.
Не са минали и два дни от пристигането ми от Италия и ето ме – за първи път в университета. Не мога да се ориентирам в кой корпус се намирам. Всички вече се познават, а аз не познавам никого… Озовавам се пред стаята, в която трябва да имам първата си лекция, и съдба… Гръцки език с преподавател Христина Янисова. Влизам вътре, а там само момичета. Сядам срамежливо най-отзад и през първите два часа само слушам и се мъча да „пречертая“ думите в тетрадката. През втория час упражняват числата, мен вече не ме свърта да си мълча и се включвам… След това нещата потръгнаха и гръцкият ми стана любимият предмет в университета, а с хората от групата и до днес поддържаме страхотни приятелски отношения и си спомняме с усмивка за времето, прекарано заедно.
Нека спомена, че, съдба или не, 3 години по-късно последната ми лекция от бакалавърската програма в университета беше отново гръцки език с Хриси. Отворих и затворих един прекрасен период от живота си – студентските години – с лекциите по гръцки.
Паоло Реца
История 2. от Паоло Реца: „Загубен, без телефон и без табели на пътя“
Любовта ми към Гърция се зароди още като малък, когато нашите купиха вила до морето и прекарвах често летата си във Врасна, популярна за българите морска дестинация в Северна Гърция. Така преди години, докато бях там с нашите, ми беше доскучало и реших да посетя приятели, които бяха на почивка на втория ръкав на Халкидики. Навигацията ми показваше малко повече от 2 часа път, ако мина напряко през селата, а не по магистралата, която заобикаляше и щях да загубя целия си ден в път. Взех колата и потеглих през малките пусти селца и безкрайни полета, море не се виждаше отникъде, но пък табели за Ситония не липсваха.
Прекарах чудесен ден на ситонските плажове, хапнахме и започна да се стъмва. Стана време да се прибирам. Бяхме се снимали и слушали музика от телефона цял ден, затова останах без батерия и зарядно малко след като потеглих наобратно. Лошото беше, че нямах и гориво, а знаех, че по този път бензиностанции няма. Изчислих обаче, че ще стигна до моето село без проблем и ще заредя на следващата сутрин.
В един момент, когато се отделих от полуострова, осъзнах, че няма табели за следване навръщане, защото в посоката, в която се движех, нямаше голям град. Трудно щях да намеря краткия път из малките села – имаше само табели за Солун, които не ми вършеха работа… Малко се притесних, но започнах по спомен да следвам някакъв път. Изведнъж, вече по тъмно, попаднах в омагьосан кръг, както се шегувам и до днес с приятели при пътуване в Гърция. Кръгът „Полигирос-Продромос“. Тогава и двете имена ми звучаха еднакво. След 30 минути отново само табели за Полигирос и Продромос. Не осъзнавах даже, че са две различни населени места и мислех, че пак се връщам на същата точка. Само това пишеше на табелите. Ядосвах се много, но се и уплаших, че няма да ми стигне горивото, ако продължавам да греша. Нямаше нито на кого да звънна, нито кого да попитам. Селата изглеждаха пусти и никаква светлинка отникъде не се виждаше. Накрая се успокоих и започнах да забелязвам неща, които съм видял на идване – големи цветни храсти, рекламни табели, стълбове… Успях да изляза на главен път и след 4 часа се прибрах. Бях уплашил и всички вкъщи… Но пък това ориентиране по огради и храстчета за мен остава незабравимо приключение. И още нещо – днес без телефон сме заникъде…
Паоло Реца
История 3. от Паоло Реца:
„На кафе и хапване в Каламата… Ама друг път“
С моя колежка по гръцки имаме много готин спомен от един от най-яките традиционни семинари в Пелопонес. Този път Каламата беше най-южната точка, която посетихме. Помня, че беше април, но температурите бяха около 30 градуса, истинско лято и задух. Навсякъде миришеше на маслини, които бяха изпопадали по земята, направо не се дишаше от тежкия мирис и жега. А ние отчаяно търсим къде да обядваме и пием кафе следобед…
Историята е следната. След умората от дългото пътуване всички почиваха в хотела или на брега на морето, но ние не. Решихме да се разходим до центъра на града, да хапнем и да си вземем по едно ледено капучино. Хотелът не беше много близо и нашите мъки по жегата започнаха. След дълга разходка разбрахме какво е истинска следобедна южна сиеста. Въпреки че баща ми е от Южна Италия, аз не бях виждал дори и там такава лежерност и спокойствие. Нямаше нито една кола на пътя, нито един човек на улицата, а за отворено кафе или пекарна и дума да не става. Дори „периптера“ не работеха. Само ние двамата като луди из града и всичко това едва през април. Не можех да си представя какво се случваше там следобед през юли или август.
Е, към 17-18 часа градът се събуди, а ние вече с нетърпение очаквахме да стане време за вечеря и традиционната гръцка таверна, с която завършваше всяка вечер от семинара.
Паоло Реца
Следва продължение
Истории с гафове при говорене
от нас и наши близки
Бях на 12 г., когато за първи път посетих Гърция. Тогава много ми харесваше да влизам в магазините и да ги разглеждам. Всички ме посрещаха с «Ορίστε!» („Заповядайте!“), а аз си мислех, че ме поздравяват, и отговарях по същия начин със същата интонация и усмивка:
– Заповядайте!
– Заповядайте!
Веднъж пък обърках думата за „салфетки“ с тази за „превръзки“, повлияна от френския език. И така в една таверна поисках вместо салфетки („хартопецетес“) – превръзки („сервиетес“, от френската дума serviette).
А друг път така ми се оплете езикът, че вместо тиквени кюфтенца си поръчах „задникокюфтенца“ заради близостта на думите („колокитокефтедес“ и „колокефтедес“).
След едно карафаки ципуро не остана лед за второто. Повиках сервитьора, за да помоля за още лед, но поръчах „сладоледчета“ поради сходство на думите „пагакя“ и „паготакя“.
Имахме нужда от леген и отидохме в магазин за домашни потреби, но вместо „лекани“ (леген) поискахме „луканико“ (салам).
Ден на избори. Исках да попитам възрастната жена кога ще гласува, но вместо това я попитах кога ще умре… Отново заради сходството на „псифизо“ и „псофизо“.
Една граматическа грешка обърка всичко и вместо „голяма бира“ се получи „бира с мляко“ («μπίρα μεγάλη» – „бира мегали“ и «μπίρα με γάλα» – „бира ме гала“). Гръцката ми компания толкова се развесели, че след това всеки си „поръча“ по една с мляко.
Бях много жаден и реших да си купя вода, но не исках да е студена. Поисках малка бутилка топла вода, а продавачът ме гледаше с недоумение, смятайки вероятно, че искам гореща вода, например за чай. Оказа се, че гърците казват в този случай „вода извън хладилника“, а не „топла вода“.
Веднъж в една гръцка книжарница търсих речник на гръцкия жаргонен език („арго“), но поради неточно произношение казвах „закъснявам“ и се получаваше безсмислено изречение. Когато се досетиха и ме поправиха, веднага намериха речника.
Загубих се из гръцките улици и след дълго лутане, се осмелих да помоля един полицай да ме упъти. Обясних му на чист гръцки, че съм завила наляво, после надясно и накрая… Съм се „посрала“. Исках да кажа, че съм се загубила, но вместо „хатика“ казах „хестика“. И не стига това, ами когато полицаят ме попита за име и презиме, казах заради лошото си произношение „Елена на Задника“ (ту колу) вместо „Елена на Кольо“ (ту кольо).
Действието се развива на плаж. Тъкмо се бяхме настанили, когато сервитьорът дойде, за да вземе поръчка. Малкото дете с нас каза на български „Един тоник.“, но с толкова меко произношение, че се чу „джин-тоник“. Сервитьорът, макар и много учуден, изпълни поръчката, а по-късно родителите с ужас разбраха, че детето пие алкохолен коктейл.
Гръцката ми баба се оправяше сравнително добре на български, но много грешеше. Веднъж, описвайки един заможен човек и неговия голям имот, възкликна: „Къщата му е цяла палатКА!“. Друг път, диктувайки ми рецепта, каза да добавя „гъбички“, повлияна от честата употреба на умалителни форми в гръцкия.
Следва продължение