Самотраки (Σαμοθράκη) е малък остров в Северно Егейско море, с население около 3000 души. Отдалечен е на 50 км от Александруполи и административно принадлежи на област Източна Македония и Тракия, окръг Еврос. Фериботни линии свързват острова главно с Александруполи и Кавала, както и с някои други острови в Егейско море. По протежението на целия остров се простира планинският масив Саос или Фенгари (от името на най-високата му точка, «φεγγάρι» – „луна“, заради височината на върха – 1611 м). Той е сред най-високите планински масиви в Егейско море, след тези на Крит и Евбея. Омир твърди, че Посейдон наблюдавал Троянската война именно от височината на тази планина. Островът дължи името си на траките преселници от о. Самос. Те наричат острова Тракийския Самос или Самотраки (от старогръцкото «σάμος» – „висок“ и «Θράκη» – „Тракия“). По-голямата част от острова е покрита от средиземноморска храстова растителност, има множество реки и водопади, а повечето плажове са диви и недокоснати от човешка ръка. Тук е домът на дивите кози, които са обичайна гледка по склоновете на планината извън селищата. Основен поминък на населението е отглеждането на маслини, развъждането на кози, риболовът и туризмът.

Пристигнахме на о. Самотраки с ферибот от Александруполи. Бяхме решили да не резервираме квартира предварително, а да намерим на място. И така, току-що пристигнали в пристанищния град Камариотиса, след около 7 часа път от София, нарамихме саковете и започнахме да обикаляме. Гръцка жега, улиците над крайбрежната – стръмни, а ние – недоволни от условията в повечето апартаменти (в един от тях морето се виждаше само с бинокъл). След като обиколихме пристанищното градче с целия си багаж на гръб и се отчаяхме, най-сетне попаднахме на „нашето“ място. То не просто не беше луксозно, ами и доста вехто и имаше само най-необходимото – една „кухньоспалня“ с миндер, на който можеш да си постелеш чаршафи; миниатюрна стая с легло и гардероб и баня с тоалетна. Най-просторното и приятно място беше балконът заради ширналото се пред него море. Стопанинът, много любезен и отзивчив, с голям ентусиазъм ни показа обзавеждането и, като се зарадва, че ще останем, скочи да ни почерпи с кафе. Оттогава всеки ден ни предлагаше да ни прави кафе, та дори негодуваше, ако ни видеше да си купуваме. По-късно отидохме до каменистия плаж пред хотела и Пл. се опита да се изкъпе, но дори и с обувки за морски таралежи това не беше никак лесно. Камъните по дъното бяха огромни, ставаше дълбоко изведнъж и къпането беше възможно само ако не стъпваш и плуваш постоянно. Вечерта отидохме на таверна и седнахме в една от малкото такива в пристанищното градче. Нямахме търпение да си поръчаме прясна риба, но ни отвърнаха, че рибата е свършила. След като няколко пъти се уверихме за всяка една риба в менюто по отделно, че е свършила, си купихме от близкия магазин морски дарове в консерва и си ги отнесохме на балкона. Така приключи първият ни ден на острова, в който се убедихме, че Самотраки е наистина много див остров – без никакъв лукс в местата за настаняване, без облагородени плажове, без големи запаси от риба в таверната или от стока в хранителния магазин, без тълпи от туристи. Но нали това търсехме – приключение!

На другия ден решихме да посетим и други места на острова. Понеже не бяхме с автомобил, трябваше или да наемем скутер, или да хванем минибуса от пристанището. Той на теория се движи по разписание до всяко място, но на практика е добре да си по-рано на пристанището, защото може и да не отпътува, ако няма други пътници, или пък да му зададеш ти посоката, ако си единственият. Така и стигнахме до Палеополи (археологическото място на Самотраки), където, докато разглеждахме останките от някогашния град, около нас обикаляха диви кози – животното символ на острова. Не е лесно обаче да доближиш дива коза – трябва да се движиш много бавно и спокойно към нея. Тя, разбира се, ще побегне, но друго си е да направиш снимка на дива коза без оптично приближение! След разходката в Палеополи чакаш минибуса под жаркото слънце на спирката до шосето, насред нищото, и никак не си сигурен, че той ще мине. Но има и спасителен вариант – спирката е облепена с рекламни афиши на таксиметрова компания. Става дума всъщност за една-единствена жена, която превозва с таксито си „закъсали изследователи“ като нас.

Най-китното градче на острова е Хора – главният град. До него се стига по планински път, около който няма почти никаква растителност. Градът е построен амфитеатрално, със стръмни калдъръмени сокаци, пълни с магазинчета за сувенири и заведения. По време на следобедната почивка на местните обаче всички те затварят. Така че ако отиваш заради тях в града, е най-добре да пристигнеш предиобед или след 18 ч., когато градът отново се оживява. Таверните предлагат много вкусни мезета, а традиционните кафенета – хазламас (вкусен местен сладкиш). Всеки път си тръгвахме от Хора трудно – не ни се искаше разходката да свършва или да ставаме от заведението, но не трябваше да изпускаме минибуса. Тогава си мислехме колко хубаво би било, ако се бяхме настанили някъде тук.

Отидохме все пак и на плаж с бар, чадъри и шезлонги (по думите на местните – единственият облагороден плаж на острова). Той се намира близо до Терма, селище на няколко стотин метра над плажа, където също има кафенета, таверни, магазини и места за настаняване.

И на всички тези места срещахме пътници от нашия ферибот – с някои от тях разглеждахме Палеополи, с други седяхме на съседни маси в Хора, с трети бяхме на плаж. Точно като едно голямо семейство, отишло на почивка на малкия остров. С някои се разделихме чак на пристанището в Александруполи, когато се върнахме от Самотраки. За нас дивият Самотраки ще остане най-екзотичното място, което сме посещавали в Гърция. Има и друга причина да обичаме острова – гръцкият филм „Булки“ // «Νύφες», в който главната героиня е от Самотраки.